Райна Княгиня – знаменитата българска жена, учителка и революционерка по призвание, родом от красивия възрожденски град Панагюрище, увлечена в Априлското въстание лично от самия Бенковски, обичана от народа и наречена „княгиня“, е достойна за възхищение и вечен живот в народната памет, а е само на 20 години, когато присъства за пръв път на заседание на революционния комитет. Двадесетгодишно младо момиче, снимало се по-късно в един знаменит портрет с рокля до земята и пистолет в дясната ръка.
Животът й не се изчерпва с ушиването на въстаническото знаме и ние всички трябва да знаем нейната история, за да се преклоним пред една смела жена, пред една майка на четирима достойни мъже, пред един път, отдаден на революционното дело и на борбата в името на изтерзаната, но неугасваща българщина.
Райна Поп-Георгиева притежава характер, равен по сила на характера на всеки храбър мъж. Качена на бял кон, обсипвана с цветя, начело на Хвърковатата чета… по-късно е заловена от турците, измъчвана, поругавана, оставена гола и боса, бита, хвърлена в затвора в Пловдив, където стои в продължение на месеци, докато чужда дипломатическа помощ (на американския и руския консул) не я изкарва от там.
Много трудно, благодарение на Найден Геров и с подправен паспорт, заминава за Москва. Там учи за една от най-благородните професии – става акушерка. Членува в Дамския благотворителен комитет и се заема да помага на бедни панагюрски сирачета да се образоват. След Освобождението е поканена за учителка в Търново. После се завръща в Панагюрище и се омъжва за друг революционер – Васил Дипчев. Преместват се в София през 1898, когато Васил е избран за народен представител. По-късно той ще я остави вдовица.
Райна ражда пет момчета, едното умира като дете. Останалите четири стават офицери. Всички четири момчета стават военни – истински синове на майка си – и печелят слава за майка България в битките при Чаталджа, на торпедоносеца „Дръзки“, в битката при Одрин, в Тутраканската епопея… Освен тях, Райна осиновява и едно момиченце.
Съдбата на синовете й обаче е трагична. Какво се случва? Комунизмът ги погубва. Заличава ги, както винаги само този режим е можел да граби, къса и очерня. Това гнусно човешко недоразумение, тази огромна проява на глупостта, която 60 години забранява, заличава и изяжда всички онези хора, без които днес нямаше да има България, този противен, безобразен и престъпен режим, който коли и беси наред всичко българско и национално… Но това всъщност е без значение. Защото ние няма да забравим и винаги ще помним.
Ние считаме българските мъже за велики хора. Казваме за тях, че са горди и достойни. Че са целеустремени, инатливи и борбени. Че притежават дух, невероятна нравствена сила и вяра във величието на българското и в справедливостта на идеала за Обединена България. Наричаме ги славни и които не признават поражение. Такива, които измират в окопите или в четите по планините и се саможертват в името на свободата на своите братя, родители и деца. Наричаме ги герои, полагаме им цъфнали венци и дълбаем имената им върху красиви паметници. И някъде там, сред тези герои и сред тези цъфнали венци, стои гордо изправена двадесетгодишната Райна Поп-Георгиева, с рокля до земята и пистолет в дясната ръка.
Историята, героите 