„Беломорският бисер“ – борбата за Солун (26.X. – 29.Х.1912)

Солун – своеобразен център на търговията и просвещението на Балканите от XVIII-XIX в.

Град с изключително важно географско положение – пристанище, пълно с хора от различни народности – евреи, българи, гърци, турци, албанци… проспериращ търговски град с българско население към 1910 г. около 10 000 души. През 1912 г. най-многобройно е еврейското население. Същите тези евреи развявали българския трибагреник и пеели български песни. Силната им подкрепа допринесла за умножаването на омразата на братята гърци, които, окупирайки Солун, налагат невиждан терор и геноцид над не-гръцкото население там (трудно е да се каже кои са по-големи зверове в това отношение – гърците или сърбите). За всички по онова време българският характер на града Солун е безспорен, признават го и гърци, и турци. Бялата кула гледала одобрително отгоре, преди някой злобно да забучи гръцкото знаме на върха й.

7-ма рилска дивизия е една от нашите най-геройски военни части, неведнъж защитавала достойнството и правата на нашата Родина в кървавите времена, когато тези ценности се крепяли само на върховете на щиковете на нашите храбри измръзнали войници. Ние си спомняме какво направи тя при Калиманци. Начело с генерал Георги Тодоров, тази дивизия освобождава Благоевград на 5.Х.1912 , а след това последователно Щип, Кочани, Кукуш… навсякъде освободителите са посрещнати с целувки, песни, танци и хора – точно както няколко седмици по-рано били изпратени на война… дивизията успява за две седмици да си пробие път чак до Бяло Море.

По това време в Солун командва турският наместник Хасан Тахсин паша – доста неизвестен и особено продажен.

Ситуацията е следната – както е ясно, българската дипломация и политически елит прави ужасяваща грешка – не урежда още преди началото на военните действия бъдещите териториални придобивки и това коя съюзничка коя територия ще присъедини под националния си флаг. Ние си казваме – „е, хайде, после ще му мислим„, което е безумство и до ден-днешен историята не може да проумее това върховно недоглеждане. Е, сетили се по някое време нашите, ала твърде късно…

Претенциите на Гърция към Солун са твърди като гранит – Μεγάλη Ιδέα е пуснала корени навсякъде и поглъща всичко и всички, винаги с насилствена асимилация, бой и множество заточения.

А десетте хиляди българи в града си имали три училища, сред които и всеизвестната Солунска българска мъжка гимназия, където образованието си получавало множеството македонски българчета. Създадена 1880 г. и закрита – о, чудо? – 1913 г., тази гимназия е свещен център на освободителните борби на Македония, там са учили Гоце Делчев,  Даме Груев, Тодор Александров…

Тахсин паша не се интересувал много-много от гимназията, нито от 60-те хиляди евреи, размахващи български флагчета. Не му била много мила и родината, понеже предал поста си на гърците за 25 000 000 франка (60 000 златни турски лири) – значителен подкуп, гръцкият принц Константинос бил щедър човек, когато идело реч за подлости, особено насочени срещу българите. Пашата все пак вярвал, че може да отблъсне с военна сила българите и се опитал да стори това край Айватово (Айвати, дн. Лити), откъдето пък е един от основателите на ВМОРО – Антон Димитров. Турските сили са разбити (32 000 българи щурмуват 35 000 турски гарнизон) и така 7-а рилска дивизия навлиза в Солун на 27.Х.1912 г. На следващия ден градът посреща гръцкия принц Константинос, а на 29 – нашия княз Борис Търновски.

Дотолкова били жадни гърците за Солун, че били готови да ни отстъпят Кавала и тютюневите му поля с готовност, само и само да ни замажат очите. Уви, всички войни се водят на принципа на важното и не-чак-толкова важното.

От 72 000 рилци по пътя към заветния Солун загиват 44 000, но техният победен марш продължава напред към Булаир и Шаркьой, начело с любимия генерал.

Генерал Георги Тодоров е от великото поколение български войници, участвали в петте войни за национално обединение – на 19 години се записва доброволец в Руско-Турската война – и възпитаник на прословутото Военно училище в София. Негов брат е Александър Теодоров-Балан, на когото, между другото, дължим чисто българските хубави думи възглед, предимство, усет и още много други.

И Димитър Талев в своята прословута тетралогия описва Солун по невероятен начин, макар и в тъжен сюжет. Човек остава с впечатлението, че градът е нещо като съвременния Ню Йорк – многонационален, развит, вечно буден.

Такъв е българският Солун, но след края на Междусъюзническата война всичко се променя. Солунските българи биват прогонени, преследвани, малтретирани, без право на език, училище, религия и имот.

И както всичко в двете Балкански войни, така и битката за Солун е рожба на плетеница от интереси, а българската страна отново е сама срещу сърби и гърци. За съжаление, „победени, без да бъдем бити„, за пореден път. И въпреки закъснелите придиряния на министъра Гешов и лошата дипломация, българският войник разчистил пътя до Солун и влязъл победоносно в града, както винаги под звуците на националния марш „Шуми Марица“. Поклон пред героизма, любовта към Отечеството и вярата в победата!

Всичко за битката за Солун, прочетете в книгата „България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913„, на историка Георги Марков.