Често пъти ние, обикновените българи на новото време, скромни в разбиранията си, но изключително богати на родова памет (която обаче незнайно защо хич не ползваме) се оплитаме и оставаме безмълвни пред онова, което ни е оставила в наследство историята като хора, имена и случки. Защото, дали по прищявка на съдбата, или просто поради нас самите, родината ни е преживяла хиляди странни, необясними, трагични, горчиви и нечестни неща, злощастна, мачкана, тъпкана, безброй пъти убивана…
Разбира се, въпреки и може би именно поради това нашият народ може да се похвали с наистина велики хора. Саможертвени, отдадени, смели хора, посветили живота си на величието на България и изконното право на всички българи да живеят на една земя, да говорят един език под едно и също знаме.
Понякога обаче не сме в състояние да дадем еднозначна оценка за този или онзи човек, за това или онова събитие. Много често общественото мнение е разнородно, разделено и дори коренно различно. Особено що се отнася до новата ни история. Батенберг, Фердинанд, Стамболов, цар Борис III – крайно противоречиви личности, но силни, обаятелни, по желание или не, но все пак оставили своята следа и направили исторята ни такава, каквато я знаем днес. До имената на тези хора обаче трябва да стои още едно – това на министър-председателя и регент Богдан Димитров Филов.
Да има ли улица в София на негово име, или не? Това доскоро умуваха, срещу това протестираха… И какво от това? Нека историята съди кой какъв е бил. Може би трябва да мине още време, за да се прецени обективно кой е герой и кой не е. Но добри или лоши, хората са хора и подлежат на упреци, възхвали и критики. „Можеш да осъдиш, можеш и да простиш“.
Мога само да благодаря на издателство „Отечествен Фронт“, че е напечатало „Дневник“ на Богдан Филов. Той, между другото, е част от една интересна поредица „Дневници и спомени за българската история“, която цели да запознае читателя със спомени и дневници на изтъкнати политици, революционери и общественици.
И понеже на 14.IX. се навършва годишнина от изтичането на втория мандат на Богдан Филов като министър-председател в 58-то Обикновено народно събрание, смятам за редно отново да си намерим повод и да се замислим за пореден път върху това колко странно нещо е животът и също така да си припомним някои събития от близкото ни национално минало, които са причината да сме това, което сме, там, където сме, с онези, с които сме.
Какъв трябва да бъде жизненият път на човек, в какво трябва да е вярвал и как трябва да е отстоявал себе си, за да се запише името му редом до имената на едни от най-противоречивите българи?
Богдан Филов е син на Димитър Филов, изявен военен, приятел и съгражданин на Христо Ботев, участвал като майор в съставянето на плана за действие за съединяване на Княжество България и Източна Румелия на 6.IX.1885 г., заедно с още двама видни свои колеги. Изявен русофил, впоследствие отритнат от някогашните си другари и осъден за русофилския бунт през 1887 г. срещу властта и режима на Батенберг. Умира от раните си и оставя в наследство на България Богдан Димитров Филов, който завършва живота си по същия начин, само че от другата страна – осъден е на смърт чрез разстрел от т.нар. „Народен съд“ 57 години по-късно и като основен обвиняем по въпроса кой е въвлякъл страната ни във Втората световна война.
Богдан Филов е като че ли цяла плеяда от хора. Животът му е разделен на две – времето преди и след излизането му на политическата сцена, където играе като министър на Просветата, министър-председател, а накрая и регент.
Следва в Германия, обикаля множество университети, усвоява европейската култура, погледа на живота и маниерите на образован, начетен и фин човек, какъвто е в действителност. Става директор на Археологическия музей в София (на 26 години). Знае класически езици (старогръцки и латински), немски и руски. Говори добре френски, английски, италиански. Можем да го наречем двигател на развитието на българската археология. Става ръководител на катедрата в Софийския Университет.
Като учен, получава похвали, титли и ордени от цяла Европа – Гърция, Франция, Прусия, Унгария. Участва интензивно в културния и интелектуален живот, председател е на множество клубове и дружества.
За себе си вярва, че е предопределен за велики дела. Не познава баща си, бил е на четири години, когато майорът е разстрелян. Характерно за него е да бъде неотклонен и крайно последователен във вижданията и поведението си. Нещо, което ще го доведе до тъжен и може би заслужен край…
В политиката той е напълно лоялен на царя. Позволява си волности, но винаги успява да ги оправдае, макар че твърде често се въздържа от крайности, тъй като Борис III хич не ги обича.
В историята е останало, че линията на поведение на цар Борис ІІІ по време на войната е на протакване, изчакване и наблюдаване. Втората световна война е една изключително сложна действителност, в която всичко е от значение. Международната обстановка е хаос; създават се, престъпват се и се развалят пактове, съюзи, договори. Вчерашните врагове са днешни съюзници. Положението извън страната, вътре в страната, вътре в управлението – всички тези неща са свързани помежду си, всяка промяна води след себе си още промени. Затова ние не можем да съдим еднозначно този или онзи. Кой знае как щяха да завършат нещата, ако събитията се бяха развили по друг начин. За България – със сигурност не добре. Фашизъм или комунизъм? Като че ли това е основният въпрос, поставен по онова време, макар и грешно подчертаван като такъв. Друг важен въпрос е този за обединението на България. Като че ли всичко започва от желанието на България да си възвърне от Румъния изгубената без бой Южна Добруджа. Немците обещават това възвръщане, след като българите подмятат, че ако не получат потвърждение от тях, общественото мнение ще ги принуди да потърсят помощ по въпроса от Русия. За Македония не смеят да стане дума – това се случва едва когато Югославия е напълно окупирана от немските войски: „Освен това сметнах, че ще бъде добре по този въпрос да се подигне отделно, в случай че искаме да печелим време„.
Политиката на царя и кабинета му се изгражда изцяло върху избора на „по-малкото зло„, а по-малкото зло в случая е Германия. Страхът от комунизма е огромен. Монархофашисткият режим, в чиято основа по време на войната е запазването на династията и избавянето на България от преки военни действия, плюс последващо обединение, е стабилен и могъщ, но рухва почти веднага след смъртта на Борис ІІІ.
А животът на Филов е тясно свързан с Германия. Там е учил, живял, работил. При това без да знае, че някога в далечното бъдеще съдбата му е отредила да стане изявен прохитлерист. В първата половина на живота му политиката изобщо не е присъствала като фактор или интерес. Вероятно, както и всичко останало, с което се захваща в живота, за него тя епредставлявала дълг, който веднъж захванал, да доведе докрай.
През 1941 г. настъпва време, в което трябва да се вземат все някакви решения за макар и малки по мащаб действия – натискът от страна на Германия е голям. За една година Хитлер определя няколко срещи на Борис ІІІ. Решено е присъединяването на България към Тристранния пакт, понеже Германия заявява, че със сигурност ще премине с войските си през България, със или без нейно съгласие. За да се смекчи максимално ефектът от това преминаване, който би имало върху мнението на Антантата за страната ни, условието е то да стане в самия ден на присъединяването. Така пред Великите сили ще изглежда, че тази ангажираност на България с Германия е резултат от притискане и заплахи. България няма избор. Тя е слаба и до самия край се противопоставя на решенията на Хитлер да разпраща армията си по-далеч от границите си.
Министърът на външните работи Иван Попов избягва подписването на договора за присъединяването на България към Тристранния пакт.. Често пъти в историята хората не могат да преглътнат и потъпчат моралните си разбирания. Личният самолет на Хитлер отнася Филов до Виена. Два часа преди подписването германските войски вече преминават през България. Положението на Балканите е почти трагично, окупирани са Югославия, Румъния. Но чрез Тристранния пакт Борис предотвратява смазването на българската войска (едва получила разрешение да се събере отново) и опустошаването на българската територия, спасява държавата от позицията на окупирана и разрушена. Политиката на неутралитет продължава да се поддържа на цената на всички усилия и въпреки постоянните изисквания, идващи от Берлин. Господстващият страх от войната, желанието за следване на ревизионистична политика, всичко това намира израз във вечното протакане. Нежелание за ангажиране в нова война и същевременно постигане на национално обединение по мирен път. Подписването на Тристранния пакт става срещу обещанието за Беломорска Тракия. Но Филов е наясно с реалното положение – на радостните приветствия от страна на Хитлер относно акта, министър-председателят отбелязва в дневника си: „Изглежда, като че ли се е присъединила велика сила, а не малка България„.
Междувременно Филов достига известно ниво на силен фанатизъм във вярванията си относно победата на Германия във войната. Този фанатизъм ескалира в решението да се обяви символична война на Англия и САЩ. У министър-председателя обаче няма и капка колебание, нито съжаление, нито разкаяние за нито едно негово действие. Той не се бои да се изправи срещу противниците си, нито да отстоява мнението си. Не бяга и не се крие. По време на Народния съд казва: „Не прехвърлям отговорността върху държавния глава. Аз и моите колеги имахме съзнание, че отговорността за управлението носим ние, щом се солидаризираме с решенията на царя„.
Филов постоянно се среща с Рибентроп и кой ли още не от немската, италианската, американската легация, посолства и представителства, като междувременно играе бридж в полза на добруджанските бедни. Същевременно се разправя с вътрешните въпроси в страната. От дневника му личи, че е схватлив, далновиден и разбира от намеци и скрити предупреждения в разговорите.
Англо-американските бомбардировки над София от 1944 г. го стряскат, стряскат и цялата държава. София гори и Филов се възмущава в дневника си от липсата на организация и навременна грижа за пострадалите хора и имущество. Неусетно и за кратко време той тотално е скъсал с миналото си на учен, станал е отявлен фашист (но не „ултра“ като Цанков или ген. Христо Луков, срещу чието влияние се бори през цялото време на управлението си). Междувременно в страната възникват първите партизански отряди, назрява и еврейският въпрос. „Ние сме били винаги най-толерантният народ, обаче сега сме принудени да вземем мерки, каквито в нормално време сигурно не бихме взели„. Има форма на фашистки терор, но как да се отбраняваш срещу всички едновременно? Години наред Борис ІІІ, заедно със своето оръдие Филов, се опитва да лавира между съюзника Германия, от когото се бои, и Антантата, като всячески се опитва да създава нови и нови възможности, чрез които да се покаже пред последната като принуден, заставен и без избор. Междувременно се опитва да се справи с атентати и саботажи на сръбски, а по-късно и партизански чети.
След смъртта на царя постепенно започва политика на завиване и обръщане към англо-американския съюз. На Филов се гледа вече като на абсолютен символ на монархофашизма и прохитлеристката политика, от която, между другото, накрая почти се отказва, виждайки, че няма да доведе до нищо добро за националните ни интереси; заграбил неправомерно регентството, бива изгонен и на 3 септември подава оставката си, за да не подпише манифеста за обявяване на война на Германия. Умира заедно с политическата си кариера така, както я е започнал – верен на поетата посока до самия край: „Не носи риск само онзи, който нищо не предприема„.
Не бива нито за миг да забравяме, че хората са плод на времето и мястото, в което живеят. Личността се формира на базата на настоящата обстановка, на онова, което е модерно, на съществуващите течения, въобще на живота и епохата. Вероятно, ако се беше родил по друго време, качествата на Филов, достигал едва ли не твърдоглаво упорство по някои въпроси, може би щяха да дадат по-добри резултати. Но какво е един човек на фона на цял народ! Ако не беше той, щеше да е някой друг, може би по-добър, може би по-лош. Но ние трябва да сме наясно, че българските управници начело с Борис III през цялото време действат против волята си и с голямо нежелание. Направили са онова, с което са смятали, че държавата ни ще загуби най-малко.
Що се отнася до отношенията между Борис и Богдан Филов: „Благодарих му за голямото доверие, което ми оказва отново и изказах надежда, че не съм го съветвал зле. Отговори, че видял, че мисля честно и затова ме послушал. Отговорих, че в живота не остава нищо друго освен да бъдем честни към себе си и другите, а оттам нататък вече каквото бог даде“
Изводите, които можем да си позволим да направим относно политика и човека Богдан Филов, са два: първо, той безспорно е основна причина България да приключи Втората световна война по начина, известен ни днес, и второ, той е интелигентна и светска личност на военното време на XX век, уважавана и същевременно силно недолюбвана. Което и от двете да е правилното, той намира края си, заслужено или не и едва ли е подозирал как ще приключи всичко „… защото и насън не му е минавало през ума, че съдбата е определила да играе голяма политическа роля, и то в такова съдбоносно време“ (Ал. Цанков за Богдан Филов).
В една емисия от Лондон, цитирана в дневника от 27.I. 1944 г., се казва: „България може да разчита на обещанието на Чърчил, че всички народи, които се бият срещу Германия, ще бъдат третирани като приятели“ (видяхме Чърчил колко ни беше приятел, като ни тикна в ръцете на Русия и ни направи поредната сателитна република).
Няколко страници по-натам Филов пише: „В днешно време животът на всеки един от нас има стойност само дотолкова, доколкото той може да бъде поставен в служба на родината„.
За Македония в навечерието на края (30.VIII.) Филов пише: „Независимостта“ е само предлог, за да се прикрият сръбските домогвания. Никой да не си прави илюзии, че съюзниците биха допуснали да съществува една действително независима Македония (…) Ние цели 60 години сме се борили за свободата на българите от Македония, дали сме стотици хиляди жертви в тези борби и днес би било предателство пред нашата национална кауза…„. Доста прозорливо…
А малко по-надолу: „Ние вече възприехме една нова политика, тази на споразумение със съюзниците. Трябва тогава да имаме куража да отидем докрай и да понесем последствията даже от един конфликт с немците„.
Последната дата в дневника е 3.IX. и бележката завършва горчиво с все по-натрапчивите опити на Русия да управлява България от Москва.
Не целя да поставям оценки. Цитатите не са извадени целенасочено. Искам само да докажа, че нищо на света не е черно-бяло, включително и Богдан Филов. Накрая всеки си получава заслуженото… вижте какво според Народния съд са заслужили регентите и стотиците политици и военни, имали „късмета“ и тежката участ да живеят и работят по време на Втората световна война:
Може би дневникът е воден с цел обяснение, оневиняване в случай на загуба или възхвала в случай на победа. Това е много ценен документ, съхранен в продължение на 60 години, пълен с факти, събития и личности. Как ще интерпретираме тези бележки е субективно. Единствената неоспорима истина е, че те все пак трябва да бъдат прочетени, защото отразяват пряко тежък, мъчителен и съдбовен момент от нашата история.
„Никой народ не може да осъществи своите национални идеали без борба (…) Ние трябва да имаме съзнание, че и нам ни предстои борба и да се готвим за нея“ (Богдан Филов, 10.IV.1883 – 2. II.1945 )
Историята, героите 