Иван Евстратиев Гешов, или трънливият път на съзиданието

През 1994 г. академично издателство „Марин Дринов“ отпечатва на пазара биографична книга за великия български общественик, финансист, политик и филантроп Иван Евстратиев Гешов, написана от проф. д.и.н. Елена Стателова. Става дума за едно прекрасно интелектуално бижу, което задължително трябва да присъства в библиотеката на всеки български читател. Заглавието на книгата е повече от впечатляващо – „Трънливият път на съзиданието“.

За живота на човек от калибъра на Иван Евст. Гешов се пише трудно, защото това е живот, белязан от множество събития, кулминации и неочаквани обрати. Но за българския читател тази биографична книга е истинско щастие и късмет. Живият изказ на авторката, вълнуващо изобразената детайлност на действието и удивителната по своята внушителност личност, обект на изследването, вкупом изграждат едно чудесно четиво, образователно по своя смисъл и вдъхновяващо по своето значение.

Непосилно е да боравиш със сухи дати, факти и хронологии, когато описваш важно събитие или нечий живот. Но Елена Стателова доказва, че далеч не е невъзможно. За написването на книгата е използвана солидна база от архиви, мемоари, публикации и прежни изследвания и всички те са вплетени по чудесен начин в интересен и запленяващ разказ за живота и делото на един просветител и родолюбец.

Освен всичко друго творбата е своеобразна картина на обществения политически живот в България в периода 1849 – 1924 г. Тя представя събитията такива, каквто са били, както и участниците в тях в цялата им противоречивост. Животът на една богата търговска и общественоактивна фамилия е изобразен в рамките на една бурна сцена от изграждането на българската държавност, чието начало започва от борбите за църковна независимост (1859).

От ранна възраст Гешов е ерудит – високообразован, владеещ чужди езици, получил образование и стаж в чужбина, деен участник в еманципацията на Източна Румелия от робството и от външните вмешателства, едва на 23 години вече с много солиден опит в търговско-банковото дело. Още по това време започва устремната кариера на един от най-големите филантропи в българската история. За това спомагат и изключително специалните отношения между него и Евлогий Георгиев, които са описани внушително и подробно.

Книгата проследява и професионалното развитие на Гешов, което градира от министър на финансите до министър на външните работи и вероизповеданията и поста министър-председател. Личният му живот, уповаващ се на уважение и любов към семейството, също е засегнат в неговата дълбока цялост. Освен това е направен цялостен анализ на редица от неговите действия, като не са спестени макар и малкото грешки, които допуска в хода на своята дейност.

Животът на Гешов е изпълнен с любов и привързаност към родината. И макар не войнолюбив, той води смело държавата в смутните времена на няколко войни и две национални катастрофи. Той е една от водещите фигури в обществения живот, силно уважаван от свои и чужди. Законотворец, патриот в пълния смисъл на думата, брилянтен банкер, политик и изключителен дипломат, меценат и основател на редица дружества, истински радетел за благосъстоянието на България.

Сам Гешов ще напише за себе си и за великото дело на своя жизнен път едно кратко обобщение:

“Борих се против чуждото иго и на младини, и на старини, борих се и против игото на невежеството; на жестокосърдечието, на ниските страсти, на пагубния манталитет, унаследен от политическото робство, да смятаме държавата за нещо не свое, за нещо чуждо, да поставяме частните облаги по-горе от общото право.“

Поради неповторимите личностни качества и тяхното канализиране и отдаване в служба на България и българите, на науката, образованието и на изграждането на единна, интелигентна и силна нация, биографичната книга на Елена Стателова за Иван Евст. Гешов е своеобразен наръчник по патриотизъм, четиво, призвано да насочва слепите в тъмнината на съвременната безпросветност и безродство. Защото, както заключава авторката:

“Иван Евстратиев Гешов поставя държавата България над всичко, земята българска – над собствената си личност, народа български – на пиедестал. И си отива от този свят  и заслужил, и грешен, но най-вече работил за благото на отечеството.“

Трънливият път на съзиданието, извървян от Гешов, е пътят на морала и родолюбието към изграждането на една нова и силна Трета българска държава от скръбните развалини на половинхилядолетния робски сън, от който тя тъкмо се е събудила.

 

 

Букурещ, 2015

Пиша това, защото си струва да се знае, че публичните екзекуции на комунистически изверги дават уникални резултати.

Пътуването до Румъния приех със скептицизъм. Представях си нещо обикновено, неекзотично, твърде близо разположено до нас, по нищо неотличаващо се от нашата страна. Мислех си – държава на крадци, престъпници и цигани – все пак само един мост ни дели, значи и там е като при нас. И те като нас имаха комунизъм, и те влязоха едновременно с нас в Европейския съюз. И освен това не ги харесвам по исторически причини. За какво ми беше да ходя там в такъв случай?

Вероятно за да се изумя и да разкажа на всички свои познати колко невероятна е тази държава.

Докато бях в Букурещ, не видях пробити пътища, разбити тротоари, неработещо улично осветление. Видях уникална инфраструктура, стегнати строително-ремонтни работи, прекрасни паркове, както и огромни булеварди, кръгови движения и невероятно съчетание от старо и ново строителство, което е толкова хубаво, че те кара да искаш да го пипаш и да се търкаш в него. Видях и велосипедни алеи и светофари за велосипедисти.

Светофари. За велосипедисти. Що за чудо е това? Явно всичко друго им е наред, щом са стигнали чак до тези подробности.

Не видях нито един циганин. Обикалях в радиус от 200 километра от града и пак не видях циганин. Не видях каруци, въшливи коне и планини от боклуци, натъпкани в ръждясали коли. Видях само четирима просяци за доста пропътувани километри. Постоянно се оглеждах за цигани, но така и не видях такива.

Колко хубав град си е направил народът, разстрелял Николае Чаушеско като куче на Коледа през 1989 година!

Оказа се, че Букурещ е едно изключително европейско място, чисто и подредено, предлагащо много видове развлечения и красиви гледки, с цялостен изглед, който ние ще достигнем след около има-няма 30 години.

Защо?

Защото в управлението на държавата ни е пълно с алчни отрепки, които ни уверяват, че чуждестранните инвестиции у нас нарастват, доходите на населението нарастват, европеизацията нараства, а междувременно от устите им тече тлъстата лой на парите и властта, с които се тъпчат като свине до пръсване. Преяждаш-повръщаш, пак преяждаш и така чак докато не пукнеш на 90, докато честните и работещи хора умират мизерно и в нещастие от болести и нищета.

Междувременно младите хора продължават да напускат страната ни. Тук няма какво да ги задържа. Но аз имам двама приятели-близнаци, които тъкмо завършиха висшето си образование и сега се връщат да започнат работа в Смолян, за да помогнат на родния си край да се развие и превърне в едно хубаво място за живеене. За да спрат да бягат младите.

Завиждам на румънците. Живеят на едно прекрасно място и използват всяка възможност и всяко пространство, грижат се за облика на столицата си, която е наистина една привлекателна дестинация, особено с изключително красивите брегове на голямата река Дъмбовица, която минава през центъра на града. Нещо като Перловската река, но не смрадлива и бетонна като нея.

Не знам как е в големия Париж, но Малкият Париж е пленителен.

Докато разказвах за тези свои впечатления на една моя приятелка – латвийка, която пък ми сподели за това, че се е влюбила в Ловеч, Деветашката пещера и Крушунските водопади, които беше посетила през уикенда, тя ме попита:

– Не разбирам как така държава като вашата, която има толкова много потенциал и прекрасни места и такава красива природа, е толкова бедна и тъжна?

Не отговорих.

За гласуването, смисъла и принадлежността

Животът в България е труден. В най-бедната страна в Европейския съюз всеки ден е въпрос на борба за оцеляване. Хората са апатични, тъжни, безволеви и смазани от ниските заплати, високите сметки и нулевата възвръщаемост.

Гласуването трябва да е задължително

Защото като част от гражданското общество всеки от нас трябва да изпълнява своите задължения. Гласуването не бива да бъде подлагано на право на избор. Искаш ли права, трябва да ги извоюваш. Искаш ли думата ти да тежи, трябва да я отстояваш чрез добре обмислени отговорни действия.

Смисълът е в по-добрия живот

И в простичкия факт, че хората движат икономиката, а икономиката движи държавата. Без да си вложил в държавата, няма и не бива да получиш нищо от нея. Но дори да си плащаш данъците, таксите и глобите, животът ти пак ще бъде труден заради масовото негласуване на избори и повсеместната незаинтересованост, защото индивидуалното битие е функция от процесите в обществото. Липсата на мнение и самодисциплина, както и леността и отегчението спрямо случващото се в политическия свят, тласкат всички ни към катастрофа.

Поради беззаконието в държавата ни хората не желаят да се асоциират с нея

Противно им е да бъдат част от панелните блокове, циганските гета и проточения във времето строеж на метрото. Обречени сме да търпим това, докато не осъзнаем, че „всичко се състои в нашите задружни сили“. Обвиняваме политиците за тяхната продажност, но забравяме, че именно ниската ни избирателна активност ги е изпратила в Народното събрание. Изразяваме лицемерното си пренебрежение чрез празни или невалидни бюлетини, мислейки си, че по този начин наказваме, докато всъщност пасивно участваме в целенасочения разпад на реда и законността.

В историята ни има много примери за хора и държавници, борили се в името на стабилността. На Стефан Стамболов от благодарност му отрязали ръцете и му извадили едното око. Днес също има добри и умни хора, които се занимават с политика. Проблемът е, че заради негласуването плявата изплува отгоре. Кризата във финансите отдавна отстъпи пред кризата на чувството за принадлежност. Стабилното общество се изгражда от стабилни хора с позиция, непоклатими пред опитите на нахалния и алчен политик да узурпира и обсеби властта, без да му е дадено одобрение за това. Научете се да имате позиция и да я отстоявате. Да се интересувате от фактите и да определяте сами случващото се в хубавата ни родина.

Веднъж Васил Левски попитал Любен Каравелов в писмо:

Има два пътя – кой ще изберете?

Кой път ще изберете вие – на активната промяна или на безотговорното пропиляване на безродното си бъдеще? На стария идеал за силна европейска страна на Балканите, или на евтиното гастарбайтерство в Германия?

 

Бузлуджа – Дом-паметникът на жалките останки от едно жалко минало

Високи сини планини и красиви безкрайни поля. Балканът е страшно място, особено по онези върхове, сред гъстите гори и стръмните урви…

Там се издигат ужасяващите очертания на огромен монумент, построен през 1981 г – грозният символ на престъпния политически режим, който разграби, отне и омерзи живота на две поколения българи. Това е паметникът Бузлуджа. Подигравка, построена върху страданието и нещастието на българския народ, надвиснала над нас, хвърляйки ледената си сянка върху ни.

Паметникът изглежда така, сякаш всеки миг ще се срути и ще смаже всичко под каменната тежест на силата, която го е издигнала. С огромни, тежки бетонни букви на входа е изписан част от Интернационала – химна на пролетариата, който започва с красивото „На крак, о парии презрени, на крак, о роби на труда!“ Роби на труда. Трудът е нещо лошо и независимо от образованието и уменията си, всеки трябва да копае в калта, докато не изкопае собствения си гроб и не легне сам в него. Така твърди комунизмът.

Ръждясалите врати на входа са заключени здраво. Вдясно една буква „Д“ от отвратителния призив всеки момент ще падне и ще се натроши на парчета в земята. Вляво от кръглата куполна зала се издига огромен пилон с две червени петолъчки. Гледайки нагоре към него, на човек му се струва, че той се наклонява напред и всеки момент ще се срути. Чувството е отвратително. Слуховете твърдят, че петолъчките са направени от рубини. Едва ли.

Досетлив предешен посетител е изкъртил тясна стъклена фасада с малки размери високо в стената през която може да се влезе в паметника. Първото, което се вижда от другата страна, е тъмнина. Усеща се влага, която лепне по кожата. На пода има дебел слой прах от паднала кървавочервена комунистическа мазилка, изкъртени изкривени метални врати, през които някога са минавали видни комунистически величия, разрушени стъпала, водещи нагоре към овалната зала и надолу към гардеробната и тоалетните. Вътре няма никакъв живот. Има само разруха. И капки. Отвсякъде капе вода, стичаща се по разрушените отдавна ръждясали железа, крепящи полуразрушения вече покрив на монумента. Кап-кап-кап. Декор за филм на ужасите.

Овалната зала е връх на артистичното изкуство. Блестящи мозайки, изобразяващи различни сцени, украсяват стените й. Красиви девойки и протегнати напред ръце, които държат с устрем червени звезди, изпълват пространството. Огромните лица на Маркс, Енгелс, Ленин, Георги Димитров и прочие държавници гледат надменно към центъра й. Времето и хората са разрушили голяма част от рисунките, на пода се търкалят парчета от лъскавата мозайка, железа и вата, всичко това част от прекрасния тоталитарен строеж. Едно от лицата е изцяло премахнато (Тодор Живков), по стените личат следи от хвърлени по тях камъни. В центъра на тавана сърпът и чукът и „Пролетарии от всички страни – съединявайте се“ величествено се извисяват над цялата тази разруха и обуславят партийната доктрина. Различни графити с хитроумни послания са надраскани върху безценните светейши лица. През процепите на тавана проникват светлина и дъжд. Извън залата има коридор с панорамни прозорци и още мозайки, които са почти изцяло унищожени.

От тавана виси вата на парцали, ръждиви стълби водят към нищото, пълно е с прах и мухлясал комунизъм. Оголени тухли страдат мълчаливо по загубеното щастливо време на блясък, пленуми на ЦК и събори.

Рушащата се мазилка в дома-паметник, построен в чест на този безбожен и убийствен режим не е достатъчно да бъде доразрушена, за да се премахнат последиците от него. Националноотговорното мислене и критичният поглед върху нещата са единственият начин, по който можем да пренебрегнем съществуването на грозния монумент. Но дори той да изчезне, белезите в народното съзнание ще останат.

Сега призрачните останки на Бузлуджа предизвикват смях и съжаление. Но страшна е дори само мисълта за събитията, случили се вътре. За хората, заседавали там. За червените ескадрони на Смирненски и интернационалните въжделения на робите на труда. За убийството на морала и ценностите. За отнетото достойнство на образования човек, който бе смазан от комбайните и плуговете на работническия режим.

Ние още страдаме и ще продължаваме да страдаме от призрака на Бузлуджа, докато не си дадем сметка, че всеки един от нас е отговорен за случващото се в социалния и политическия живот на обществото ни.

Кръглият пантеон на смъртта, макар и поруган, все още съществува. Заличеното лице на Тодор Живков продължава да гледа с безликия си силует към руините на своята някогашна слава. Тези руини трябва да бъдат погребани веднъж завинаги.

От нас, децата на свободата.

70 години от защитата на небето над София (1943 – 1944)

През декември 1941 г. България обявява символична война на Великобритания и САЩ. В отговор в продължение на шест месеца в периода 1943 – 1944 година небето над София се превръща в димящ, черен ад. Градът под него –  в пълна развалина.
Това е един внушителен разказ за вдъхновяващия героизъм на нашите летци-изтребители, роден в пламъците на небето сред отломките на унищожението. И за мрачния ужас, придружен от протяжния вой на страшните сирени и пронизващото бръмчене на самолетните мотори, следвани от мъчителното очакване на момента, в който шумът от свистящите, летящи към земята бомби предхожда гърма от експлозията, докато убийственото тяло се разбива в стените, покривите, улиците и живота на хората.

В продължение на кървавата едногодишна въздушна борба англо-американските съюзни сили атакуват 186 населени места с над 45 268 бомби. Загиналите в тези въздушни нападения българи са между две и четири хиляди души като повечето от тях са безследно изчезнали. Изгубените самолети са 27, а загиналите летци изтребители –  22-ма. Освен столицата, бомбардирани са още Солун, Скопие, Велес, Ниш, Охрид, Прилеп, Враца, Пловдив, Хисаря, Русе, Карлово, Казанлък, Лом, Свищов и много села и други населени места. В устремната защита на родната земя от своя страна българските летци изтребители свалят 185 противникови самолета, без да се броят повредените. Броят на убитите и пленените противници е над 658 души.

Нечувани в своята жестокост са чудовищните атаки на англо-американските военновъздушни сили. Те използват необосновано агресивни похвати, неприемливи по законите на войната, обстрелват цивилни обекти и цивилно население и атакуват денем и нощем. Прословути са думите на Уинстън Чърчил, в които той казва: За да падне България, трябва да падне само София. Тя трябва да бъде изравнена със земята и в развалините й да се засеят картофи. Ала българският войник не се предава. Той се бие и защитава. Той брани и загива. Той е научен да отстъпи единствено когато падне убит. По онова време българската авиация е съставена от момчета на възраст между 22 и 32 години, отгледани и възпитани с любов към родината, израснали с чувство на силна привързаност към родното, обгрижени в усещане за силна принадлежност към отечеството. Момчета, непознаващи отстъплението, за които България е дом, подслон, светиня. И това, което ги движи напред, е вярата в бога, верността към Царя и любовта към семейството.

Въздушната война за София в дати, цифри и имена  

Всичко започва на 14 ноември 1943 година. В 12,30 часа за пръв път 91 бомбардировача Б-25 Мичъл и 46 изтребителя Лайтнинг навлизат във въздушното пространство на столицата. Металните машини за смърт прокъсват обедното есенно небе с 563 бомби, които нанасят ужасяващи разрушения и отнемат живота на 59 души и раняват още 128. Срещу общо 137-те противникови самолета излизат 17 български Месершмит 109 Г-2. Във въздушния бой, докато се впуска в атака към един Б-25, загива фелдфебел Йордан Славов Тодоров-пирата, чийто самолет е притиснат от няколко от вражеските изтребители. Той е първият пилот, който дава живота си, защитавайки родното небе.

Второто нападение на града е на 24 ноември 1943 година. Този път от 60 Б-24 Либерейтър – така наречените „летящи крепости” – и около 30 изтребителя. Те хвърлят 156 бомби, които убиват 9 души и раняват още 29. В този бой загива поручик Мито Дисов, на 23 години, разбивайки се в района около село Долни Пасарел, след като с крилото на самолета си отсича опашката на един от бомбардировачите. Поручикът не е имал време да се ожени и да остави свой наследник. Наследството, което оставя, е съвсем различно и това е заръката за дълга към Отечеството и неговата отбрана.

На 10 декември 1943 година 60 Б-24 Либерейтър и 60 изтребителя Лайтнинг нападат София. Само 40 от тях достигат до града, общият брой на хвърлените бомби е 180. Те убиват 11 и раняват още 22 души. В небето загива и капитан Павел Павлов, на 32 години, посмъртно повишен в чин полковник.

Следва датата 20 декември 1943 година. 150 бомбардировача Б-24 Либерейтър и 60 изтребителя Лайтнинг са посрещнати от 30 български Месершмит 109 Г-2 и Девоатин Д.520. Всички са наясно, че това въздушно противоборство няма как да бъде спечелено. Но може да се спечели време, в което мирното население да успее да се укрие добре. И месершмитите се врязват в летящите крепости. Над 270 бомби убиват 71 човека и раняват общо 108 души. Във въздуха, обграден от шест противникови самолета, загива подпоручик Георги Кюмюрджиев, на 24 години, като преди това сваля един бомбардировач и един изтребител.

Тези славни герои, изправили се срещу многобройния противник, са величествени в своя стремеж и страшни в своята жертвоготовност. За тях съюзническият лейтенант Едуард Тинкър, участник и пленник в боя от 20 декември казва: Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те надхвърлят понятието ненадмината ярост в авиацията. И наистина, един път капитан Димитър Списаревски възкликва: Абе ще се блъснеш и ще свалиш поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тая свещена земя и да я поръси с бомби! Поручик Списаревски, произведен посмъртно в капитан, загива в същия ден с подпоручик Кюмюрджиев на 27 години в първия си боен полет, извършвайки таран като се врязва в противников самолет, сваля го, след това се удря във втори, който също разбива. Самолетът на капитана пада в местността край село Долни Пасарел.

Първата и една от най-страшните комбинирани денонощни атаки е тази от 10 януари 1944 г. За 45 минути бомбардиране пораженията са невъобразими. Хвърлени са 1800 бомби по 250 кг всяка –  общо 450 тона, загиват 750 граждани, 700 са ранени, разрушени са напълно 463 сгради, частично –  420, сред които Народният театър, Етнографският музей и неговият архив, сградите на БАН и Народното събрание. На следващия ден се образува деветкилометрова опашка от хора между „Руски паметник“ и „Княжево“. 300 000 софиянци бягат от горящия пъкъл към съседните софийски села, които също са бомбардирани.
В същия ден преди нощната атака през деня в небето над София влитат 180 американски бомбардировача и 100 изтребителя. България отговаря с 39 прихващача от прословутия модел Месершмит 109. Отношението на силите е 7:1. Равносметката от противоборството –  1 свален български самолет срещу 39 свалени американски бовбардировача. Екипажът на един американски бомбардировач (т.нар. „летяща крепост“) се състои от 10 души. В българския самолет екипажът се състои само от един човек и това е пилотът.

По време на нападението от 30 декември 1943 година са убити 70 души, а ранените са 95.
На 16 март 1944 г. около 21.00 часа 50 бомбардировача хвърлят 4197 бомби, 4000 от които запалителни. Нощна София избухва в пламъци, които обагрят небето в кървавочервено и които отнемат 43 живота и раняват 58 души.
На следващия ден, 17 март, 25 бомбардировача пускат 307 бомби. Убитите са 33–ма, ранените –  76.
На 24 март атакуват 40 бомбардировача. Жертви няма, с изключение на двореца Врана, чийто втори етаж изгаря.
На 29 март 50 бомбардировача със 70 бомби убиват 10 души.

На 30 март 1944 г., срещу 450 бомбардировача и 150 изтребителя, загиват:
подофицер Йордан Кубадинов, на 25 години, посмъртно произведен в чин капитан, загинал в с. Асен, Казанлъшко;
Иван Бояджиев,
фелдфебел Христо Цанков Коев (Гърмидолов), на 31 години, със седем въздушни победи, загинал при село Гълъбник, Радомирско, един от най-смелите и безстрашни защитници на българското небе, за чиято смърт механикът на самолета му Иван Русалов казва: „Когато подготвяхме ковчега за погребение в Шипка, установихме, че от Христо е останала само обгоряла плът, залепнала по токата на войнишкия му колан„.

На Черния Великден, 17 април 1944 г., срещу 350 тежки бомбардировача, ескортирани от 100 изтребителя (съотношение на силите 10:1) загиват шестима летци. Това са:
четирима пилоти от 2/6 орляк:
подпоручик Веселин Рачев, на 27 години, получил повишение в званието си предишния ден, посмъртно произведен в чин полковник;
поручик Христо Арнаудов, на 28 години, разбива се с изтребителя си на територията на днешния кв. Банкя, посмъртно произведен в чин полковник;
поручик Димитър Попов, на 26 години, загива при село Ярджиловци;
подофицер Атанас Кръстев, на 24 години, посмъртно произведен в чин офицер, загинал в село Лесново, Елин Пелин;
и двама пилоти от 3/6 орляк:
капитан Любен Кондаков, на 29 години, попаднал между няколко вражески самолета, загинал в село Дренково, област Благоевград;
и подпоручик Иван Стефанов.
Във въздушния бой от същия ден поручик Неделчо Бончев, тогава на 26 години, успява да направи втори таран. Оцелява. Има признати осем въздушни победи и въпреки че получава забрана за летене поради пневмония, се връща в небето и участва във всички боеве за София. По спомените на Петър К. Петров: Яви се внезапно на летището, хвърли пелерината си и от ход ме попита: Петре, кажи на кой самолет да се кача и нагде ще летим? За съжаление, след октомври 1944 г. следите му се губят –  пленен е от немците след злощастния девети септември. Откаран е във военнопленнически лагер, където най-вероятно е разстрелян.

Съдбата на защитниците на небето над София след 9 септември 1944 година 

Историята на поручик Бончев е пример за една неблагодарна и мръсна смърт, която за съжаление достига множество негови бойни другари. Те получават присъда от комунистическия режим и техните героични дела, победи и самоотвержена отбрана на Родината потъват в забвението на новия безнравствен ред, наложен от органите на Държавна сигурност. Имената на тези летци са много. Един от тях е поручик Христо Костакев – на 25 години през 1944 г., извършил истинско чудо от храброст, когато в боя от 30 март 1944 г. излита напълно самостоятелно със самолет, който не е негов, изправя се срещу колона от 60 самолета и почти веднага сваля два бомбардировача, които му донасят славните шест въздушни победи в един-единствен бой, носител на орден „За храброст“. Той умира забравен, болен и омерзен.
Неговата съдба е ужасна, но по-разтърсващ е краят на хора като майор Николай Стоянов Бошнаков, който е изтезаван до умопобъркване, загинал при неизвестни обстоятелства като най-вероятно е разстрелян. Полковник Кръстю Атанасов, майор Тодор Йорданов, Борис Велянов Дамев –  племенникът на Даме Груев със седем въздушни победи и още куп други са унизени и принудени да изкарват прехраната си с тежък физически труд, заради присъдата „враг на народа“. Народ, за оцеляването на който тези храбри, твърде храбри летци принесли без колебания и двоумене в жертва себе си в оня момент, в който да обичаш и да се бориш за България било привилегия и чест.

Забравените въздушни асове на България

Безкрайна е смелостта на нашите български летци-изтребители. Повечето от тях обаче отдавна са потънали в забвението на историческата несправедлиост. Такъв е и случаят с четиримата ни въздушни асове –  генерал-майор Стоян Стоянов, Чудомир Топлодолски, Петър Бочев и Христо Кръстев. Те също са участвали в боевете за София, в един от които Петър Бочев намира смъртта си.

Генерал-майор Стоян Стоянов е на 31 години по време на последните бомбардировки от 1944 г. Завършва школата за изтребители в Германия, както и курс за инструктори-изтребители и през 1942 г. започва да обучава. На 1 август 1943 г., при изпълнението на съюзническата операция „Приливна вълна“, когато 170 американски летящи крепости преминават през територията на България, той сваля две от тях. Има 35 бойни полета срещу англо-американските самолети при бомбардировките на София и страната и 15 въздушни победи за четири свалени противникови самолета, за участието му в свалянето на още два и за нанасяне на сериозни повреди на още четири. През 1956 г. е уволнен от армията и заема редица дребни служби. Въпреки ордените за храброст и немския „Железен кръст“, крилата на орела са отрязани. За заглавие на книгата си той избира краткото „Ние бранихме тебе, София„.
Майор Чудомир Топлодолски-чудото, 32 годишен през 1944 г., с кортик, върху който е гравиран надписът За Царя и Отечеството, заместник-началник на Изтребителната школа за висш пилотаж, обяснил се в любов на съпругата си по време на полет, с четири въздушни победи и общо седем свалени и повредени вражески бомбардировача и изтребителя. През 1944 г. е дисциплинарно наказан с понижение в чин, тъй като отказва да изпълни заповед на германски полковник с думите Аз служа на Българската авиация, а не на Германия! След края на войната през 1945 г. е заловен и изтезаван от комунистите, които го обвиняват в измислени престъпления. Три години по-късно е уволнен от армията, завършва специалност „Право“, но не му позволяват да работи. За да изкарва прехраната си, участва като бетонджия в строежа на националния стадион “Васил Левски” и на театъра в Стара Загора.
Подпоручик Петър Бочев, посмъртно произведен в поручик, 24 годишен през 1944 г., загива същата година в самолета си. Притежава немски „Железен кръст“ и орден „За храброст“, връчен му лично от Н.В.Ц. Борис III. Сваля общо четири самолета и поврежда още два. По време боя на 24 ноември 1943 г. е тежко ранен, но оцелява. Възстановява се цели седем месеца и отново се връща в небето. Той и генерал-майор Стоян Стоянов са двамата най-резултатни летци в историята на българската авиация.

Заключение

В действителност никой не може да даде точен отчет за броя на бомбите, с които е обстреляна страната ни. Никой не може да каже колко точно сгради са разрушени и колко хора са ранени, убити и изчезнали. Но те щяха да бъдат много повече, ако нашите смели храбри пилоти, защитили успешно небето над София –  последният стожер на морала и упоритата любов към Отечеството, последната защита срещу многобройния враг, в чиито устои се коренят съвестта, честта и безрасъдната готовност за саможертва, не бяха останали на своя пост горе в небето да бдят над своята България. Едно можем да твърдим със сигурност и това е, че преди да паднат на земята, смъртоносните бомби бяха посрещнати от гърдите на нашите храбри летци, които запазиха честта и славата на българската армия и по този начин позволиха на България да остане непобедена на бойното поле.

Затова няма финал, достоен да завърши разказите за бомбардировките от 1943 – 1944 година, унищожението, което тежките самолетни мотори донесоха след себе си и начина, по който българските орли защитиха нашето родно софийско небе. Но веднъж капитан Списаревски попитал колегите си авиатори следното: Намирате се във въздушен бой, неприятелят е многоброен, напира, иска да бомбардира – кого? – баща ти, майка ти, българския народ, който разчита на изтребителите си, нали сме се готвили толкова време да браним родното небе. Поглеждаш бензиномера – показва ти нула, нямаш бензин, уредът отчита патроните, нямаш боеприпаси. В този момент чувстваш, че губиш сили, че от тебе тече кръв – какво ще направиш?
Те недоумели: Какво?
А той отговорил: Ще се блъснеш, но няма да даваш да мине в тази свещена земя!

 

„И слънцето изгре – свободни да ни грей!“ (03.III.1878)

Честит национален празник, българи!

Ходили ли сте на връх Свети Никола? Изкачвали ли сте стъпалата до Паметника на свободата? Вероятно сте били изморени от преминаването на Шипченския проход с автомобила. Той е труден и с много завои, да…

Вече сте горе. Какво виждате от върха на паметника?
Пред вас е България.

На Шипка винаги е малко мъгливо, защото там, на високото, вятърът гони облаците, за да изгрее слънцето и да ни упъти към святото място на свободата… българската свобода, извоювана от българското опълчение в името на българския народ и родина. Този подвиг е само наш, роден. И никой никога не ще успее да ни отнеме гордостта от онова „три деня младите дружини как прохода бранят…“

Род, народ, родина… Родината е единственото, което остава, когато всичко друго си е отишло. Затова ние трябва да я пазим и почитаме. Тя е нашият подслон. Родината винаги е тук, независимо къде скитате вие.

Когато пътувате из България, чувствате ли се като слаб полъх, преминал назад в годините през страшната, кървава борба за свобода?

Често ли се замисляте за онези славни дни на освободителни боеве, в които робството бе отхвърлено и ние престанахме да имаме господар? Живеете ли според заветите на дедите ни, чиито общ гроб, окичен с венците на свободата, е безкрайната шир на нашата родина? Съхранявате ли тяхната вяра, продължавате ли тяхното дело?

Бъдете родолюбци. Довършете онова, което те започнаха. Покажете, че го заслужавате. Докажете, че сте достойни хора, способни на още по-велики и смели дела.

Да живее България!

Денят на народните будители в името на българщината

Базхаберието ли е причината, поради която държавата ни се разпада при това – непростимо – по наша собствена вина? Заради повсеместната незаинтересованост ли страдаме като общество от липсата на единомислие и стремеж за борба в името на идеалите, които всички би трябвало споделяме? Колко хора в съвремието ни живеят според примера на достойните българи, революционерите по оръжие и дух, чиято приемственост от настоящето отбелязваме на този ден?

Борбата за съществуване се води ежедневно, но тази борба трябва да е морално обоснована, да почива на норми, приемливи и вписващи се в традиционните български родолюбиви цености. Запазването на нацията ни като такава, независимо от пространствените и териториалните граници, трябва да бъде наша основна грижа. Живеейки отговорно, според заветите и съвестта на поколенията, изградили нашата българска същност, обособили ни като общност с традиции, идеали и несбъднати мечти по вечно неосъществяващото се национално обединение…

И макар в исторически план да живеем в различно, ново, модерно време на алианси и евроатлантически ценности, длъжни сме да браним идентичността и народността си, защото това е тъжна, изстрадана и обагрена от кръвта на поколенията народност, народност, която се е борила за оцеляването си и която не се е отрекла нито в миг от земята, вярата и идеала си…

В наши дни лоялността и уважението отстъпват пред измислени кумири като интеграция, толерантност и пасивност, сякаш да отстояваш националния интерес е нещо неправилно, грешно, радикално. В училище не възпитават българчетата на родолюбие, а на излишно зубрачество и фалшиви ценности, които нямат особено приложение в нашето болно и разединено общество.

Сега, както впрочем и всякога, най-голяма нужда имаме от действащи и мислещи индивиди, работещи за каузата, завещана ни от Април 1876-а – каузата за българщината, за освобождението, обединението и съхранението, каузата, която е вдъхновявала най-светите личности, хората, за които животът се е свеждал до просто съществувание, обречено на самопожертвование в името на свободата…

В Деня на народните будители отдаваме почит на приноса и делото на всички онези родни герои, дали живота си за Родината, посветили себе си, таланта и вярата си в едничката мечта да допринесат за освобождението и развитието на България такава, каквато би трябвало да бъде, защото в нашите очи тя е свидна, безсмъртна и свята…

Помнете миналото. Живейте отговорно и бъдете достойни приемници на чистия копнеж по бъдещето, освободено от робските окови на страха и зависимостта. Родината ни е едничка, не я напускайте. Борете се за нея…

„В своя патриотизъм той отиваше в крайност.. Не даваше ни дума да става за отстъпки на български места на Гърция“, Васил Чекаларов (1874 – 9.VII.1913)

Човекът на снимката отдолу е умрял за България и за идеала за целокупна и неразделима Родина. Казва се Васил Чекаларов. Участвал е в едно въстание и в две войни. Бил е невероятен и страховит човек, истински македонски българин от Егейска Македония. Днес това е Гърция. Някога не е било.

Едва ли ви е познат, приятели. А би трябвало. Някога е било „Свобода или смърт“. Някога последните думи на всички родолюбци са били като неговите:

„Братко, прощавай! Струва ми се, че не ще се видим никога. Отивам там, отдето не вярвам, че ще се върна.“

Васил Чекаларов е убит от гръцките андарти през 1913 година. Не умира веднага. Ранен е няколко пъти, в няколко различни дни. Във време, в което България е безмилостно нападана и обезбългарявана от гръцките части, от Васил Чекаларов се плаши всеки гръцки войник. Затова, когато го убиват и отсичат главата му, гърците крещят:

„Няма Чекаларов! Няма Македония!“

Знаете ли какво е да умреш за България, приятели? И още по-належащият въпрос – знаете ли какво е да живееш за нея? За нея и за себе си, за своите приятели, за бъдещото си семейство.

Помислете си. 1913 година не е толкова далече.

И Васил Чекаларов е все още жив…

„Поздрав от далече“

ЗА НЕВЕЖЕСТВОТО, НЕГРАМОТНОСТТА И АПАТИЯТА. ЗА МОРАЛА, ЦЕННОСТИТЕ И ПРИНЦИПИТЕ

Напоследък съществува стремеж историята и културното наследство на родината ни да бъдат напълно обезличени. Човек ще си каже, че след 45 години комунизъм и непрестанно изкривяване, манипулиране, изопачаване и цензуриране, свободният демократичен българин би насочил усилията си към изкореняване на тези порочни практики и към реабилитиране на всички изрязани, отстранени и премълчани факти, както и към обгрижване на миналото и успешното му пренасяне в настоящето. Уви…

Традиционната концепция за моралните устои, класическите нравствени ценности и принципите, от които би трябвало да се води едно успешно и стабилно общество, се заменят от безконтролно либерализиране и пренебрежение, от скъсване на връзките с миналото в исторически и културен план.

Родовата памет е напълно заличена. Грамотността е на много ниско ниво. Елементарните умения за контактуване липсват. Висшисти не познават правописа на родния език, гражданите не познават важните дати и събитията зад националните празници, младежта е неориентирана относно обществено-икономическите и политическите процеси, които протичат около нея.

ФУНДАМЕНТАЛНИТЕ ИЗТОЧНИЦИ НА ТЕЗИ ПРОБЛЕМИ са:

– семейната среда и възпитанието – противно на схващането, което удобно битува напоследък, че работа на училището и образователните институции е да отглеждат и възпитават децата в ранна възраст, консервативната гледна точка относно основната роля на родителя в живота на малкия човек е в основата на единственото правилно тълкувание на тази взаимовръзка. Семейството е моделът, който привнася най-голям дял в цялостното изграждане на бъдещата личност. Семейството е първият градител на мирогледа и начина, по който се възприемат светът и ролята на човека в него. То е вододелът между доброто и лошото и между правилното и неправилното. То е съхранител на ценности, с които трябва да оперира в една динамична и постоянно изменяща се среда. Семейството е границата между вътрешния и външния свят и от него зависи до колко подготвено ще излезе детето от дома навън, а от там и каква стойност ще има то за обществото в по-късния етап от развитието си.

– училището – започвайки от началното училище и първи клас, стигайки до дванадесети клас, ситуацията е отчайваща. Децата тръгват на занятия без да имат необходимата подготовка за това. Ако семейната среда не е възпитала в тях определени очаквания, стремеж към нови знания и въобще какъвто и да било интерес към света, задачата на училището, която в същността си е да развива ума и да обогатява общата култура, се превръща и във възпитателна, което автоматично понижава качеството и генерално обезсмисля цялото начинание. По никакъв начин една личност не може да се развие напълно само в рамките на училището, защото интелигентността е съвкупност не само от сурови знания, но и от адекватното им приложение в случващото се извън техните теоретични рамки.

– университетът – основната вина на висшите училища е, че изискванията към студентите са крайно занижени. Пропуските в семейството и в гимназията тук се превръщат в огромни непреодолими пропасти. Дипломи с некореспондиращи със знанията и уменията оценки се дават на хора, които са неграмотни, с лоша култура и повърхностни маниери. Качеството на „експертност“ в съответната област е минимално, а цените на предоставените услуги са високи. И социалната машина престава да действа пълноценно.

– неформалното обкръжение – средата също е от изключително значение. В неформална обстановка човек може да бъде какъвто поиска и да общува с каквито хора пожелае. Говорейки за по-зрелия етап от възрастта, ако тези хора не са ерудирани, нямат изградени морални виждания, нямат образование и евентуални бъдещи цели, ако помежду им не съществува добра конкуренция и не се допълват взаимно с нови знания и интереси, то тогава това обкръжение също се превръща в генератор на проблеми. Компанията или компаниите, в които човек взима участие, са своеобразни затворени общности, които се градят върху общи интереси и занимания. Между отделната личност и цялата компания съществува постоянен взаимен обмен. Ако този обмен е слаб, с ниско качество и крехки основи, то проблемът става още по-дълбок.

– съзнанието за личната роля в обществото и обратното – последният фундаментален проблем. Егоизмът, желанието за развитие и забогатяване на всяка цена, пренебрежителното отношение към общността и мисленето, че „държавата е длъжна да осигури добър живот“ подкопават безмилостно устоите на добре функциониращото общество. Липсва съзнаването, че личността не е изолиран, а социален феномен и че „съединението прави силата“. Безчувственото потъпкване на всякакъв морал и нравственост водят до упадък и безвъзвратен разпад и задръстване на системата, както и до заличаване на всяка форма на родолюбие и патриотизъм поради липсата на каквото и да било уважение и способност за качествена оценка и задълбочени разсъждения.

РЕШЕНИЕТО НА ВСИЧКИ ТЕЗИ ПРОБЛЕМИ

е в осмислянето на факта, че работата на училището не е да възпитава, а да образова. Възпитанието е задача на родителите. А медиите и обществото трябва да съхраняват нравствените ценности и да поощряват обогатяването на общата култура и стремежа към ограмотяване.

Така единственият изход за някаква промяна е да настъпи цялостно преосмисляне на приоритетите в областта. Знанието, грамотността и чувството на принадлежност са функция от сложни обществени процеси и лични качества. Ако те са на ниво, не би следвало да страдаме от болнавото общество без морал, принципи и желание за самоусъвършенстване, в което за съжаление живеем в момента. Борбата с невежеството трябва да продължава – в ежедневието си трябва да се водим от традицията, родолюбието, разума, от мисълта, че трябва да оставим на идните поколения нещо от себе си, както и от личния си стремеж към пълноценно съществуване и изпълнен със смисъл стойностен живот.